Социалните работници насърчават социалната промяна в едно общество. Те имат отговорната задача да са близо до хора в нужда, като идентифицират специфичните им потребности и им помагат да подобрят живота си. Това са професионалисти, които са поставени в динамична, емоционално натоварваща работна среда. Мнозина от нас, като странични наблюдатели приемат, че това е работа като всяка друга. Натоварването, което социалните работници поемат, често се оказва отвъд човешките способности.
В България има хора, които демонстрират свръхсили и полагат всекидневен неуморен труд, отдадени на каузата да променят положително съдбите на най-уязвимите сред нас. Хора, които работят усърдно, напук на неуредиците в страната. С радост искаме да Ви представим един такъв човек.
Миглена Маринова е бивш социален работник и настоящ ръководител екип към звено Център за обществена подкрепа. Тя е и участник в проект „Инициатива за изграждане на бъдещо поколение граждански лидери“ на Фондация „Работилница за граждански инициативи“, финансиран от Фонд Активни граждани на ЕИП. В интервю за проекта по-долу, Миглена споделя за предизвикателствата на професията, трудните моменти и причините да продължи.
-Коя е Миглена Маринова?
Аз съм майка, съпруга и бивш социален работник от град Ловеч. Най-голямата ми гордост е моята прекрасна дъщеря. По образование съм икономист по Публична администрация. Имам опит като сътрудник социални дейности и социален работник към неправителствена организация "Сдружение граждански инициативи" - гр. Ловеч, което предоставя комплекс от социални услуги. Към момента, след поредното повишение, съм ръководител екип към звено Център за обществена подкрепа.
-Призвание ли е социалната работа за теб?
Всъщност моята личност и социални умения си проличаха с обявяването на извънредното положение във връзка с COVID-19 през март месец 2020 година. Тогава сама инициирах различни кампании, свързани с осигуряването на детски колички, храна, дрехи и обувки от първа необходимост, закупуване на лекарства на възрастни хора, които предвид ситуацията нямаха възможност да чакат с часове на опашки. Имах пълната свобода да си остана вкъщи на сигурно място, но аз избрах да бъда редом до всичките ми колеги, които са поели дълг към хората, че могат да разчитат на нас. Когато приех да стана ръковидител в Центъра за обществена подкрепа, не подозирах пред какви изпитания ще бъда изправена.
Най- тежката задача за мен беше колегите, с които съм била на една длъжностна позиция, да ме разпознаят като човек, който ще води екипа и ще ги насочва по пътя към общият ни успех. Паралелно с това, продължих да бъда и социален работник, тъй като имам потребители, с които не мога да се разделя лесно…
Във времето, в което оставам сама със себе си, изтощена до краен предел, намирам сили и си казвам:“ Ще призная пред себе си, че дори в трудните дни, не се отказах, значи мога да поостана …. “
- Работният ти ден започва:
…Със сигурност не и по стандартния начин. Отиваш на работа и вършиш рутинно поставените задачи. В нашия център динамиката е на много високо ниво и това започва да се засилва все повече, заради развитието на услугата.
Пристигат обаждания, свързани с бедстващи хора, които трябва да бъдат посетени на адрес, Обсъждаме важни случаи, в които има промяна на обстоятелствата. Непредвидени срещи, които не търпят отлагане и така до краят на работния ден. В комбинация с това, се налага да опишем цялата свършена работа на хартия, което допълнително натоварва ежедневието.
Радвам се, че с екипа намираме време за шеги, истории и подкрепа помежду ни. Вярвам, че това трябва да бъде като един от принципите на социалната работа, време за вентилиране на емоциите, предизвикани от работния процес, за да можем да предпазим себе си и заобикалящите ни..
-В хода на деня срещаш…?
Всякакви истории, емоции, съдби и много често отчаяни хора, търсещи внимание и подкрепа. Най-силен отпечатък в съзнанието ми са оставили жертвите на насилие. Все по-често се сблъскваме с майки с деца, които са подложени на системен тормоз от своите партньори. Това е най-трудно за преживяване, дори като специалист, тъй като в нашата работа преди всички позиции, които заемаме, сме хора и е невъзможно да не изпитваме съпричастност.
Изключителна мотивация за мен бяха две жени, които успяха да се заявят пред нашите специалисти с молба за помощ. Да имаш смелостта да сложиш край на насилието над себе си, изисква голяма доза сила, която да те подтикне на тази стъпка.
Искам да изкажа благодарност към всички колеги, които изключително професионално, конфиденциално и мобилизирано успяват да спасят тези жени и деца, разпознали нас като тяхно спасение. Най- големият успех в социалната работа е, когато потребителят се заяви, че иска да му се помогне, тогава специалиста не само се мотивира, а прави невъзможното, за да постигне крайната цел.
-Разкажи ни малко повече за твоят град, за хората, за средата и за гражданската позиция.
Ловеч е едно от най-старите населени места в България. Този град е изключително цветущ.
Ловеч за мен е голям сантимент не само защото съм израснала тук, а защото има нещо завладяващо. Хората имат големи сърца. Тук можеш да срещнеш страхотни творци и дейци.
По отношение на гражданската позиция обществото в Ловеч става все по-чувствително към несправедливостта. Това си проличава в различни кампании, инициативи и друг вид шествия. По време на ковид кризата, ние получихме голяма подкрепа от гражданите, които даряваха, без да се замислят. Съпричастността си пролича и при украинската криза, когато много граждани подпомогната нуждаещите се според възможностите им.
-Какво е нещото, което според теб й липсва на България?
В България трябва да се говори за развитието на гражданската активност и поемането на отговорност. Това според мен е наложителен и липсващ процес, който трябва да започва от най-ранния етап от развитието на децата. Умението трябва да се развива целенасочено в училище.
В този процес трябва да бъдат въвлечени и родителите, които да разберат, че отговорността за техните деца и уменията им е преди всичко тяхна.
На България и липсват хора, които ясно и категорично да стоят зад думите си, без да позволяват някой или нещо да променя първоначалната им посока. България няма нужда да се променя, има нужда да се променим ние като общество.
Какво ти даваш на България ?
Подкрепа и съдействие. Тогава, когато си безпомощен, нямаш сили да намериш най-добрият път за себе си, социалният работник ти осигурява нужната закрила.
Ако можех да дам още нещо на българските граждани, това щеше да е по-голямо информиране по отношение на социалната работа. Тя е една от най- силните звена във всяка една държава, но за съжаление за нея почти не се знае.
Да си поговорим и за Инициативата 2. Измина цяла една година от старта на обученията. Успяваш ли да намериш нещо полезно от тях?
За мен една година мина неусетно. Все едно беше вчера, когато се вълнувах какво ли предстои. На обучението по Design Thinking - първото на живо, бях силно впечатлена, от хората, които срещнах. Темите, които обсъждаме всеки месец, са изключително различни от моята работа, а това за мен е допълнителен бонус, който получавам.
Какво си пожелаваш?
Пожелавам си да бъда здрава. Забързаното ежедневие, множеството ангажименти и липсата на време за мен и моето семейство ми напомнят, че всичко е поправимо само ако съм в пълна кондиция. Пожелавам на екипа на ФРГИ – безброй последователи, а на всички от Инициативата 2 - баланс и много позитивни емоции.